След излизането на третата част на „Чѐкмо“ (изд. „Сиела“, 2025 г.) най-после авторът на добре познатата поредица – Момчил Николов – гостува във Велико Търново!
17.10.2025 г. (петък), 18:00 ч., Melon.
Вход свободен.
Заповядайте!
***
„Чекмо“ е лудешка приключенска история, която отразява в право огледало кривото време. Тя е толкова забавна, че няма да спрете да се смеете, но няма как и да не припознавате истории от своя живот, защото тя е и универсална, това е хроника на 80-те и 90-те години, които е хубаво, че ги имаше, но и дважди по-хубаво, че отминаха. Да си млад в тия години е щастие, а да си луд – силно помага. Чекмо е по много от всичко – няма такъв герой в нашата литература досега...“
Христо Блажев
„Романистът умело стилизира езика на своя герой, без да отива докрай в използвания от него жаргон. Всъщност Чѐкмо не просто говори на жаргон (който в друга епоха би бил наречен „тарикатска“), той умело си играе и с другите езици на своето, на нашето време, и на първо място – с казионното говорене на представителите на властта, със или без фуражки, а и с езика на хората, втренчени в телевизорите или в други авторитети. Чрез тези езици, а и чрез приключенията на героя, на места с мека ирония, на места – със сарказъм, Момчил Николов ни въвежда не толкова в „истината за нашия живот“, колкото в изкривените представи, които си изграждаме за него. За „нашия живот“, за света и за човека, захвърлен в него.“
Николай Аретов
***
Естествено, Златко и Зоран изпаднали в шок, ако трябва да сме по-точни и прецизни – изпаднали в поредица от шокове без изгледи за скорошно нормализиране. Шестнайсетгодишни бегълци не само от изправителния дом, ами и от родината си, от цялата социалистическа система, без ни най-малка идея какво точно трябва да предприемат оттук нататък в живота си.
Естествено, като посвикнали с обстановката, като ги понатиснал старият познайник гладът – взел да се обажда той въпреки дълготрайните поражения, които панираните свински мозъци били нанесли на апетита им – те започнали да се оглеждат, да търсят варианти за препитание. Такива, няма какво да се лъжем, нямало много. Не след дълго те започнали да вършат отново единственото, което умеели да вършат: дърпали чанти, дърпали обици, разбивали будки. Може да се каже, че им потръгнало, оказало се, че на Запад хората не само били по-богати – което се забелязвало на пръв поглед – ами и значително по-невнимателни и наивни. Случвали се удари – и то нерядко – след които тънели в охолство седмици. Относително охолство, защото въпреки финансовото си благополучие живеели под един мост, спели на кашони и често се налагало да се бият с разни клошари по различни, обичайно незначителни поводи. Естествено, криели се и от полицията, не можели да допуснат да бъдат заловени и върнати обратно в Югославия и дома за малолетни престъпници.
По този начин, в нелегалност, изкарали към три-четири месеца. Вероятно щели да изкарат и повече, ако съвсем случайно не били попаднали на другия наш герой, Блажо. По-точно той попаднал на тях. Човекът просто си ходи по улицата и чува позната реч зад гърба си – да речем, че точно в тоя момент Златко и Зоран съвсем недискретно обсъждат някои аспекти и моменти от професионалната си дейност. Блажо походил известно време, послушал ги, за да вникне в детайлите. След това спрял, обърнал се и ги почнал: какви сте вие бе, келеши, какво правите тука, защо, как така, с кого, за кого? Сега, макар и нашите герои да не били особено словоохотливи, Блажо бързо схванал каква е ситуацията. Разбрал я той и моментално – като видял, че тия двамата не са съвсем загубени, че има хляб в тях – ги взел под крилото си. Тука е моментът да уточним, че годината е 1978-а. По това време Блажо вече се е установил и утвърдил в Западна Европа, в разцвета на силите си е, на върха на професионалната си кариера, която, казано без заобикалки, се вихри в сферата на въоръжените обири, грабежите и взломяванията. Предимно богаташки къщи в покрайнините на големи европейски градове, но също така – бижутерски магазини и банки. С други думи: престъпник от класа, осъществяващ дейност на високо равнище. Във всеки случай много над нивото на Зоран и Златко, които към оня момент изглеждат като – а де факто и са – най-обикновени кокошкари, джебчии, дълбоко провинциални несретници без класа и стил. Блажо се заема с тяхното възпитание и обучение, за кратко време успява да вдигне значително нивото им. Не може да се отрече – а и никой не го отрича – Блажо е много добър в занаята си. Няма човек в Европа, който да се занимава с тия неща и да не е чувал за него, той е истинска легенда в подземния свят. Славата му е свързана както с виртуозните му умения, така и с факта, че след почти всеки брилянтен удар го залавят по най-левашки начин. Което, естествено, говори за сериозни проблеми, свързани с късмета му. Като цяло странен късмет, своенравен, особен вид: по време на обирите е плътно до Блажо, дори може да се каже – пред него, проправя му пътя, подрежда фактическите обстоятелства по най-благоприятния начин, а когато деянието е извършено – рязко се отдръпва. Оттегля се късметът, а всички последици от това, то се знае, ги понася Блажо. Залавят го, осъждат го, вкарват го в затвора. Обаче пък, като го вкарат в затвора, на късмета явно му става съвестно, завръща се по спешност да спасява положението. В резултат на това Блажо – независимо къде е заключен, колко строго охраняван е, колко е следен и наблюдаван – успява да избяга. До шест месеца успява да напусне всеки един затвор, в който е въдворен. Именно с тези бягства Блажо си спечелва най-голямата слава. Наречен е – и все още е наричан – Граф Монтенегро. По подобие на граф Монте Кристо, прочутия беглец, сещате се.
Момчил Николов
