„Книгите на Яков“ на Нобеловия лауреат Олга Токарчук скоро ще бъде при нас!
Представяме книгата с нейния преводач Крум Крумов и с нейния редактор и издател Невена Дишлиева-Кръстева.
Знаете, че всяко тяхно гостуване, всеки прочит, посветен на Олга Токарчук, на новопоявило се на български език нейно произведение... е празник!
Затова не пропускайте и този път!
15 декември (понеделник), 18:30 ч., TAM.
Вход свободен.
Заповядайте!
Българското издание на книгата е възможно благодарение на подкрепата на Програма „Творческа Европа“ на Европейския съюз, Института за книгата в Краков и Полския институт в София.
***
„Най-дръзкото произведение на Нобеловата лауреатка Олга Токарчук.
Майсторска плетеница от истории, религии и съдби.
Епос за границите – на времето, на света и на човешката вяра.
В средата на XVIII век, когато нови идеи и смутове заливат континента, в едно полско село пристига млад евреин с неясен произход. Скоро той не само сменя името си, но и цялата си личност. Обзет от привидно екстатични видения, Якоб Франк завладява с харизмата си и привлича все по-ревностни последователи.
През следващото десетилетие Франк ще прекоси Хабсбургската и Османската империя, придружаван от тълпи поклонници, докато отново и отново преоткрива себе си. Приема исляма, после и католицизма, бива заклеймяван като еретик и възхваляван като Месия. Той преобръща установения ред както в юдаизма, така и в християнството, разпалвайки скандални слухове за тайните ритуали на своята секта и разпространявайки все по-смелите си идеи.
Историята на Франк, реална историческа личност, около която и до днес витаят мистерии и противоречия, е идеалното платно за гения и ненадминатия размах на Олга Токарчук. Разказана през погледа на негови съвременници онези, които го почитат, онези, които го мразят, приятеля, който го предава, и единствената жена, която го вижда такъв, какъвто е.
„Книгите на Яков“ улавя свят на прага на бурна промяна, в търсене на сигурност и копнеж по възвишеното.“
***
„Ала една зимна нощ не можех да заспя и се чувствах много особено. Имах странното усещане, че всичко наоколо ми е неистинско, изкуствено, сякаш светът бе нарисуван от ръката на опитен художник върху окачени наоколо парчета платно. Или иначе казано: все едно всичко бе измислено и по някакво чудо беше придобило привидна форма.
Вече няколко пъти преди това, когато работех с реб Мордке, получавах това мъчително и будещо страх усещане, но този път то беше толкова обсебващо, че започнах да се страхувам, както когато бях малък. Завчас се почувствах хванат в капан, като човек, тикнат в тъмница, в която кислородът ще свърши всеки момент.
Изправих се треперещ, разпалих печката, извадих върху масата книгите, които бях получил от реб Мордке, и като си припомних какво ме беше учил, започнах да свързвам една с друга буквите и да медитирам над тях по философския метод на моя учител. Реших, че така ще заема ума си и тревогата ще отмине. Така прекарах времето до сутринта, след което се залових с обичайните си задачи. На следващата нощ сторих същото – до три сутринта. Лея бе разтревожена от поведението ми, ставаше заедно с мен, лекичко се освобождаваше от ръчичките на потъналото ни в съня синче и надничаше през рамо, за да види какви ги върша. Тогава винаги виждах изписано върху лицето ѝ неодобрението, но това не можеше да ме спре. Беше много набожна, не признаваше никакви кабали, подхождаше със съмнение и към шабатайските ритуали.
В онази странна трета нощ бях толкова уморен, че след полунощ дремнах малко с перото в ръка и с хартия върху коленете. Когато се сепнах, видях, че свещта е тръгнала да гасне, затова станах да взема нова. Ала забелязах, че светлината не изчезва, въпреки че свещта беше угаснала! Тогава изумен осъзнах, че аз съм този, който свети, че сиянието, което изпълва цялата одая, идва от мен. Казах си гласно: Не вярвам в това, но светлината не гаснеше. Ето защо попитах на глас: Как е възможно?, но разбира се, не получих никакъв отговор. Сетне се плеснах през лицето и се ощипах по бузата, но нищо не се промени. Останах така до сутринта, с отпуснати ръце, изморен, с празна глава, и сияех! Докато на заранта светлината не се приглуши и накрая изчезна. И нея нощ видях света съвсем различен от този, който бях виждал досега – осветен от пепелявото слънце, малък, крехък, осакатен. Тъмнината се пораждаше във всяко кътче, във всяка дупка. Война и мор преминаваха през този свят, реки се изливаха в него и земята се тресеше. Всяко човешко същество изглеждаше толкова крехко, че приличаше на най-малката мигличка от клепача, на песъчинка цветен прашец. Тогава разбрах, че човешкият живот се състои от страдание, че това е същинската материя на света. Всичко крещеше от болка. А после видях и бъдещето, защото светът се променяше, стопяваха се горите и на тяхно място поникваха градове, и други неразбираеми за мен неща се случваха, ала и в тях нямаше никаква надежда, случваха се събития, които не можех да проумея, защото прекрачваха способността ми да разбирам. Това ме обезоръжи до такава степен, че се сгромолясах на земята и – така поне ми се струваше тогава – видях в какво се състои спасението.
После нахълта жена ми и започна да вика за помощ.“
Олга Токарчук
в превод на Крум Крумов
